Радост
Аз съм радост,
Аз съм слънчев лъч през брезите.
Росата на новия ден.
Пейката на края на парка
с двамата влюбени и тяхното куче.
Аз съм безкористна прегръдка,
И целувката, обгърната с пламък.
Аз съм сбъднат копнеж.
Аз съм звезда от твоето съзвездие.
Aз съм най-светлата частичка от твоята галактика.
На отвърнатата усмивка - очите,
Аз съм ухание на зюмбюли
и безкрайни розови поля.
Аз съм стария бор до младата ела.
Аз съм любовта на лебедите,
свободата на пеперудените криле.
Аз съм завяхнала рана.
Аз съм избърсаните сълзи от любимия човек.
Аз съм дланта на новородено,
и бръчките на стареца около очите...
когато се усмихва.
Аз съм халката,
нямата клетва – венчавка,
Аз съм перо от крилете на ангели,
Златна прашинка от ореолите на светците.
Аз съм небе – по-бяло от косите на мъдростта.
Аз съм бяг – бос през тревата,
Аз съм хвърчило, без конец.
Аз съм лодка без платна.
Река през райските градини.
Аз съм Радост.
И бързам към теб.
Защото съм твоя.
M.G.Dees
Поетите умират през октомври
В месеца на първа есен:
Мъртво време влачи прогнили думи и утехи. Каля прашните тревоги и ридае с цвят на дъжд. Когато есените се разтилят с мъглите, поетите никога не млъкват. Напротив, те се давят в стиховете си, крещят,... но само в обгорелите си сънища. Сънуват как немите ще проговорят в песен. Как земята ще живее вечно в тон на закъснели минзухари. Есените – с вкус на кисело-горчиво, на позлатена дюла, мед и вино. Поетите обичат предпоследния сезон и стиховете малко преди края. Те обичат есента и в слабостта й суха, откриват цветните си сили. През октомври сякаш търсят в локва – жар и никога не ще прекъснат на усмивката нелепия й чар. Есен е, октомври. Време е за римуваните смърти.
Но целият живот е есен, иначе защо
поетите не умират само през октомври?
M.G.Dees
Синдромът на Балканската Овца
Балканската овца е особено животно. Тя се мисли за лъв, а природата ѝ крещи за произхода ѝ от стадото. Ние все по-често избираме да сме част от това стадо. Превръщаме се в овчи народ. Овце, които страдат от късогледство и къса памет. Не помним нито доброто, нито лошото, заслепени от безхаберието и безхарактерността ни. В нас почти не е останало мъжество. Забравили сме всяка наша сила и сме преглътнали всичките си достойнства. Оставили сме да потъпчат гордостта ни и сме свели глава пред чужди интереси. Ние не сме мъченици, ние сме самоубийци. Просяци за собствената ни свобода - да живеем нормално. Народът се изроди, има толкова аномалии в поведението ни и в мирогледа ни, че не е ясно дали сме овце, магарета или кокошки. Ние сме роби на забравената си кауза от която се отказахме - да бъдем човеци! Забравихме, че имаме права - естествени и изконни, които трябва да отстояваме.
Ние сме лъвове, осакатени по време на ежедневната битка за оцеляване. Ние сме лъвове, навлекли овчи кожи и повярвали в илюзията на безсилието. Опитомиха ни чрез недоимъка и унижението. Накараха ни да се бием едни с други, вместо да се борим срещу истинските врагове. Посадиха омраза и ненавист в сърцата ни, омерзиха ни, озвериха ни, правейки ни напълно безчувствени за всичко и за всеки. Така се възцариха, благодарение на нашата апатия и сега пируват върху собствената ни трагедия. Натикаха ни в кочини, превръщайки собствения ни дом в сметище. Сметище на уж добри, но несполучливи намерения и бляскави обещания, изпълнени с мръсни лъжи. Истината е, че те са боклука. Истината е, че ако не ние, то няма кой да ги изхвърли.
Наивността е зависимост, наивността е опасно и вредно опиянение. И докато сме наивни, ще ни тикат във все по-тясна и гнусна дупка, докато не изчезнем напълно. Преди това да се случи, можем да се отвратим. Да се отвратим от тях, а и от себе си. Да се опомним, да се събудим, да прогледнем и най-вече да действаме. Не като овце, а като лъвове!
Има един лек за синдрома на балканската овца и той е воля и борба!
Жал
(за Ангелите)
Земята. Това не е залезът на един рай, а изгревът на всеобщата човешка, а и божествена трагедия - апокалипсисът на един измъчен опит светът все пак да стане добър. Тук има три стъпала и половина. Богът, ангелите, човекът и дъното, което аха да стигне и небесните стражи го спират и издърпват нагоре (по Божията воля, разбира се).
Отдавна ангелите не падат от небето, ами се раждат от земята. Отдавна ореолите са заменени от трънени венци, които човеците ехидно им свиват. Не е страшно, че няма ангели, които да виждаме, а че няма хора, които да срещаме. Чакаме да кацнат небесни спасители, но плясъкът във въздуха е само от пеперуди и птици все още не отлетели на юг. Пеперудите премръзнаха, но останаха, птиците опитаха, но заминаха, а хората изчезнаха - не останаха, нито заминаха. Не се потърсиха, даже някои не разбраха, че бяха изгубени. Просто се изпариха, сякаш ги е нямало цял един живот на земята.
Ти вярваш ли в ангелите или вярваш повече в златните ореоли и белите пера по крилата им? Вярваш ли в Бог или се осланяш единствено на страха си от това да не би наистина да съществува? За Богът, който създаде толкоз печално творение - човекът - дълбоко съчувствие. А за ангелите - тревога, тези неми невидими пеперуди... и птици понякога.
Жал ми е повече за ангелите (ако ги има), отколкото за хората, ако ги няма.
M.G.Dees